Днешният ден почти се яви, нещо като продължения на вчерашния. Нощта липсваше почти. За което от части съм си виновен и аз самия. Момчето го болеше коремчето. Ама, много го болеше. Плачеше. Аз лежах до него и го галих по главата. Тези действия се повтаряха периодично и така около час. Стана почти по средата на нощта. Отидохме на доктор. В института „Пирогов”. Минахме по някви катакомби и хоп в детското. Там, въпреки късния час, или по-скоро ранния, се пушеше много. В съседната стая на пушилнята ми написаха нещо на някъв формуляр. После отидохме на хирург. На хирурга му почукахме на вратата. Никой не отвори. После пак почукахме. След малко отвори сестрата. Очевидно я бяхме събудили. Аз бях гушнал момчето. Момчето го болеше между пишето и коремчето. Беше ми казал минути по-рано: „крачетата не ме дължат”. Влязохме в кабинета. Вътре имаше и мъж. Докторът. Него също го бяхме събудили. Прегледа завърши за 1 минута. „Довиждане” почти нямаше. Диагнозата беше „изпражнение в дебелото черво” и добавка „нищо страшно”. Рецептата беше устна. Разхлабително. Купихме го от аптеката. После в колата. После в къщи. Момичетата не спяха, а ни чакаха. Трябваше да сложим свещичка в дупето на момчето. Той разбра това и ми каза: Недей, ти си ми най-добрия приятел!. Тридесет минути по-късно свещичката не беше подействала. Час по-късно-да. „Сега се чувствам много по-добре!” бяха последните думи, които чух преди да заспя.

Той днес е добре. На мен много ми се спи. Чухме се по телефона. Имам чувството, че беше забравил за всичко през нощта, което го беше накарало да плаче. Но знам, че не е забравил, че бях с него, дори и след като изгонихме изпражнението от дебелото червоJ

Песните на ФинБел, т.е. моите песни, може да чуете тук.